Сонетен венец за Рафаело   Огледалото
Oбичам Магът Боян
Отвъд тунела  
 


СОНЕТЕН ВЕНЕЦ ЗА РАФАЕЛО


1
Божествена е твойта красота!

Звезди, планети в нея се оглеждат.
Крилата бели ангели навеждат
потръпнали в мига на нежността.

Откриват се неземните места.
Пътеките към езера отвеждат.
Зелени клони дървесата свеждат.
Прелитат тихо шарени ята.

Коя ръка рисува светлината?
Коя душа разлива добротата?
Кое сърце прощава и мълчи?

Ти с четката си грабнал световете
и любовта е в твоите очи
стаена в полъха на вековете.

2
Стаена в полъха на вековете,

потънала в покой неотразим
живее младостта - гласът любим.
Той пее в гамата на цветовете.

Кокиче ли проболо снеговете
и минзухар със пламък несравним?
От въздуха си ти неотделим,
дъга извила се над върховете.

Във капчица роса светът блести.
Над нея вечно слънце грееш ти.
Изписана е пролет по лицето.

Ръка помахнеш - спират дъждовете
и светлините бликат от сърцето.
На времето топят се бреговете.

3
На времето топят се бреговете.

Текат години. Бягат луди дни.
Палати горди - куп развалини.
Запален огън - хапят студовете.

 
От музика плетат се часовете.
Догонват се притихнали вълни
и хубостта ти приказна звъни,
нашепва ни: “Духа ми призовете!”

И плачат бури. Вие страшен град.
Светкавици и гръм. Нечуван ад!
Гърмят водите. Бездни се отварят.

За милост молят кървави уста.
За вечен мрак очите се затварят,
а ти гориш - светлик на вечността!

4
А ти гориш - светлик на вечността

прогонил болката от всяка рана.
От шията си сваляш талисмана
и даваш го с любов на любовта.

Ти извор си - живот и доброта!
Портрета гледам. Искам да остана!
Пиян от багри нека лъч да стана,
да бъда с теб по зими, по лета!

Ти даваш ми надежда в тъмнината,
откриваш ми гласа на тишината,
рисуваш път на Истина в безкрая,

небесен път - вълни на красота!
От тебе лъхат сила, плам, омая
и младостта ти пее с пролетта.

5
И младостта ти пее с пролетта.

Пред погледа ти - пъстрите градини.
В далечината - планините сини,
в сърцето ти - на ручей песента.

Ветрец люлее тънките листа.
Стопени са и ледове, лавини.
Ухаят устните ти на малини.
В косата ти се скрива вечерта.

Владееш ти пространства необятни.
Покланят ти се стари, млади, знатни.
По теб въздишат влюбени души.

Безсмъртен си - решиха боговете!
Кой кулата би смял да разруши?
Царе и папи спят под праховете.

6
Царе и папи спят под праховете,

под мрамора, във гробове без храст.
Къде са днес омраза, гордост, власт?
Отдавна млъкнали са боевете

и само ти вървиш през вековете.
От времето ти имаш своя част.
Не те смущава нито гняв, ни страст,
спокоен разговаряш с духовете.

Ти даваш огън, красота, любов.
Към теб отправям моя таен зов -
“Бъди за мен пристанище, закрила!”

Как се реших да скрия в стиховете
копнежа си - да имам твойта сила!
Не те докосват, спират ветровете.

7
Не те докосват, спират ветровете

пред красотата. Космосът мълчи.
Отворени са хиляди очи.
Глави навеждат кротко зверовете.

На песен се обръщат плачовете.
Във викове вълшебен химн звучи.
Кой би могъл в света да различи
приятелите си от враговете?

Щом ти се спреш, умират спор, вина.
Не вее никой бойни знамена,
във светлина и мир земята плува.

Ти вдъхваш нежност, обич, топлота
и братът брата си с любов целува.
Не се боиш от студ и самота.

8
Не се боиш от студ и самота.

В сърцето ти живее добротата.
Душата ти - божествена соната -
е пълна с радост, слънце, простота.

Не си ли ти, умирам в пустота
и дните ми ще чезнат в сивотата,
ще ме прегърне скрито самотата
и пролетта ще плаче с есента,

ще ме заливат хладни дъждовете,
в душата ми ще млъкнат стиховете,
мъгли ще паднат, и слана, и сняг,

за хапчица любов ще моля гладен,
ще бъде глух и мрачен моят праг.
От музика и багри си създаден.

9
От музика и багри си създаден

ти - дух блажен на всички времена,
нестигнат връх и морска глъбина,
от вечността на вечността предаден.

За живата вода се лутах жаден.
Гори, пустини, здрач и тъмнина.
Намерих я във чудните платна,
в един живот на красота отдаден.

И приближих, и спуснах се към теб,
и ме прегърна в тишината Феб,
и светове невиждани открих.

За миг утихна вихър безпощаден,
облъхна твоят дъх стиха ми тих.
На Бога благ ще служа с дух отраден.

10
На Бога благ ще служа с дух отраден,

откри ми път, разпръсна тежък мрак.
Ще пия светлината пак и пак!
Не виждам камъни, ни клон преграден.

Не влизам в замъка през вход параден.
Щом красотата ти е верен знак,
аз ще долитам с топлия южняк
приятел скъп, не гостенин досаден.

И да умра, със теб ще бъда, знам,
и никога не ще остана сам!
Зашеметен от тонове чудесни

ще гледам горд, пиян, благословен.
В душата ми ще бликат нови песни.
Картините ще галят моя ден.

11
Картините ме галят в моя ден.

От небесата ангелите слизат,
към Божия престол със мен възлизат.
Треперя цял зарадван и смутен.

“О, Господи, най-после съм спасен!”
От облаците пухкави излизат,
в огромна звездна зала тихо влизат.
Нима съм аз за друг живот роден?

До Трона - ти, Мадоната, Исус
и строг, и кротък, в бяла дреха, рус.
Подава ми голяма златна книга.

Посягам от ръката да я взема.
Той казва ми: “Да, ти си страдал! Стига!”
Художник и поет, една поема.

12
Художник и поет - една поема

неписана от никоя ръка!
Страхувам се, та как да отрека!
От теб частица мога ли да взема?

Би трябвало да търся друга тема,
а тази ме е грабнала така!
Рекичка съм, към океан тека.
Небесен дар! Дали да го приема?

Рисувам вдъхновен един портрет.
Платното ми е моят скъп сонет.
Под четката събирам миговете.

От твоя свят завинаги пленен
насън живея, вън от часовете.
Духът прелива в полет устремен.

13
Духът прелива в полет устремен.

Пред мен - небе. Отлита самотата.
Потъвам в царството на чистотата
от чара ти сразен, опиянен.

Не мисля - миг - какво ще стане с мен.
Не ме е страх. Залостил съм вратата.
Не виждам патиците по блатата.
Разстила се безкрай килим зелен.

Горите пеят. Хвъркат пеперуди.
Люлеят клони ветровете луди.
На здравец лъха! Чуден е светът!

Вселената хорала тих поема.
Не! Впускам се по твоя слънчев път!
В стиха си искам ехото да снема!

14
В стиха си искам ехото да снема,

на птиците с любов да го предам!
Не ще открадна скрито нито грам
от царската ти златна диадема.

Доволен съм прашинката да взема,
от нея храм на радост да създам,
на хората един живот да дам
и пътя си последен да поема.

Ще ни посрещнат ярките звезди,
а тук ще светят нашите следи.
Картината ще диша, ще живее.

Макар да минат хиляди лета,
душата ти в душата ми ще грее.
Божествена е твойта красота!

15
Божествена е твойта красота
стаена в полъха на ветровете!
На времето топят се бреговете,
а ти гориш - светлик на вечността.

И младостта ти пее с пролетта.
Царе и папи спят под праховете.
Не те докосват, спират ветровете.
Не се боиш от студ и самота.

От музика и багри си създаден.
На Бога благ ще служа с дух отраден.
Картините ме галят в моя ден.

Художник и поет - една поема.
Духът прелива в полет устремен.
В стиха си искам ехото да снема!


25 март 1998, 11.00 - 17.36 часа


ОГЛЕДАЛОТО
сонетен венец

1
В очите ти е Космосът безкраен -
палитрата на вечен кръговрат,
сънуван бряг на остров непознат,
вълна-любов на прилив тих и таен,

пътеката на пламъка сияен,
вълшебен връх на силния ни свят,
прашинка-дъх по цъфналия цвят,
живот спасен отвъд предела краен.

И няма утро, здрач, ни нощ, ни ден.
Не ни докосва вятърът студен,
не ни настигат дъждове, лавини,

ни град, ни гръм, ни тръгнали води.
Пред стъпките ни - приказни градини,
вулкан запален, бликнали звезди.

2
Вулкан запален, бликнали звезди
килим пред нас разстилат в тишината.
Далеч под нас тъмнее тъмнината,
топят се думи, злоба, злъч, беди.

И вплетени са нашите бразди -
кълбото в шепата на времената.
Прегърна ни с усмивка Светлината.
Бог пътя ни невидим отреди.

Откриват ни пространства пламък дивен,
потънали в един порой неспирен,
на ветрове понесли песен-зов.

Коя ръка оркестър скрит гради?
Къде отиват звукове-любов?
Във Вечността са твоите следи.

3
Във Вечността са твоите следи
.
Не могат никога да се изтрият.
От живата вода след нас ще пият.
Ще дишат в трепет устни и гърди.

На мислите свободните юзди
под кой ли хълм внезапно ще извият?
В кое сърце иглите ще се впият,
убили студ и болка, и вражди?

В кои души самотни, уморени
на хора чужди, още неродени,
ще хвърлят радост, топлинка-зрънце?

Кой ще докосва твоя дух омаен?
Кой ще рисува твоето лице
по пътя ни вълшебен, светъл, таен?

4
По пътя ни вълшебен, светъл, таен
добрите феи леят благодат.
И всеки миг е красота, печат
на любовта - за нас открит, незнаен.

И само нощем тихо в час потаен
гласът прошепва вдън душа познат:
“Обичам те!” - И полъхът крилат
на нежността ни води в свят безкраен.

Не ни раняват пуснати стрели.
И кървав дъжд над нас да завали,
вървим без страх един - друг свят открили.

И пеят птици в полет дълготраен
от векове две тайни притаили,
и трепет-музика на химн незнаен.

5
И трепет-музика на химн незнаен
облъхва ни в неизразим хорал.
На нотите съм знака разгадал -
магията на сън необичаен.

Пленени сенки две от миг безкраен,
наметнали огромен звезден шал,
летим напред с небесния си сал
по лумнали вълни на пламък таен.

Прашинката Земя трепти след нас.
Веслата бели пеят с твоя глас.
Покланят ни се духовете мили.

И ритъмът талазите следи,
живот ни вдъхва, дава огън, сили,
в пространствата невидим храм гради.

6
В пространствата невидим храм гради
една любов в очите на звездите.
Неудържимо носят ни водите.
Кой Вечността във нас ще победи?

Богатството ни кой ще наследи?
Кой завистник ще заличи следите?
Кой скрит злодей ще ни вплете с враждите?
Кой ще ни спре със примка и юзди?

Кой музиката може да убие?
Кой с кал боите може да размие
и с нож да среже живото платно?

На Космоса от сините бразди
кой ще отнеме песента-зърно?
Слънца, планети всеки звук реди.

7
Слънца, планети всеки звук реди
.
Небесен орган. Месата ни гали.
Това, което скрито сме мечтали,
със стих и багри мигом се роди.

И любовта ни двама обгради,
затвори ни в затвор от звездни зали,
неугасими пламъци запали -
погълнали и стъпки, и следи.

Вселената потъва в дим, в пожари.
Светкавица ли силна ни удари?
Гръм страшен ли от бездната ечи?

Дали е танц на сенки в сън нетраен,
или минават в твоите очи
сезоните в кръга им - лъч сияен?

8
Сезоните в кръга им - лъч сияен
менят картини, ваят багрила.
Не. Птицата е шарени крила
разперила над пътя ни безкраен.

Петна - звезди, прашецът - дъх незнаен.
Във времето се веят ветрила.
Не я настига никоя стрела.
Лети, лети над своя бряг потаен.

И пада жар по бели планини.
Треви зелени. Пъстри равнини.
Върби. Тополи. Клони оцветени.

Текат потоци. Чезнат снегове.
Блестят кокичета развеселени.
Ти пролет си - води и ветрове.

9
Ти пролет си - води и ветрове
,
прегръдката на сънища красиви,
иглика жълта, клоните на сливи,
под облаци високи върхове,

вълни залели бели брегове,
мъхът зелен по камъните сиви,
палитрата на светлосенки живи
и тайната на тихи часове.

Ята на птици мило те обгръщат.
Летят напред. При тебе пак се връщат
и гали те магия от пера.

Ти приказка си - звън на дъждове,
дъх теменужен в борова гора
и лято пламнало от цветове.

10
И лято пламнало от цветове
е четката, която те рисува.
И слънцето те чака и сънува
в откраднати самотни мигове.

И чучулига тихо те зове.
Сред макове лъх-огън те целува.
Червена рибка в езерото плува -
забравила за сини светове.

Жасмини бели чашките люлеят,
душа в душата искат те да влеят,
заплитат в мрежа тънки рамена.

Във светлината гледам те унесен.
Откривам в теб и жар, и хладина,
и полъх тих на пъстра топла есен.

11
И полъх тих на пъстра топла есен,
и сенките на вечерния час,
на птиците примамливия глас
над клоните под облаци понесен

отнасят ни в съня на свят чудесен
открит без думи, притаен от нас.
Дъждовни капки пеят в полуглас
по жълтите листа. Хорал небесен.

И гарваните - призраци в мъгла -
разперват с крясък черните крила.
Вещаят ли полета опустели?

Не питаме, сами на своя бряг,
потънали във времената спрели
и в ласката на падащ ситен сняг.

12.
И в ласката на падащ ситен сняг
във синята омая ни стопява.
Как тихо е! Как мракът се сгъстява!
Как сенките настигат се без бяг!

Отгатнали сме огнения флаг
на любовта. Дъхът се притаява.
Под трепнали звезди се очертава
на катедрала вечен кръстен знак.

Камбаната ли в тъмни нощи пее?
Над нас крила ли ангел светъл вее?
Не знаем - тръгнали към ясен ден.

Какво за нас е зима или есен?
Нали си ти завинаги до мен -
картина, стих, легенда, сън на песен!

13
Картина, стих, легенда, сън на песен!
Нали те зървам - стига ми това.
Със звезден прах посипана трева
замайва ме от скрит порой понесен.

Ту спускам се по скален ръб отвесен,
ту литвам пак в дълбока синева.
Щом ти се мернеш, бликва след това
пожар от капки в ритъма чудесен.

Чекръкът бял неспирно се върти,
изплита в нишка твоите черти -
невидимо вълшебно огледало.

Не го владее власт, ни крал, ни маг.
Небето, знам, за мен те е избрало -
луна, море без граници, без бряг!

14
Луна, море без граници, без бряг
оставаш ти пак с мене в тишината.
Над нас очи ще спират времената
по ветрове, по прах, по дъжд, по сняг.

И нито камък, нито удар як
ще разтрошат стъклото - светлината.
Стопили сме в сърцата тъмнината -
пленили в рими слънчевия знак.

От мен ти огън винаги ще взимаш.
“Бъди щастлив с това, което имаш!”
В смъртта ще помня твоите слова.

Ще бъда пак във къта ти незнаен.
Духа ти жив със стих ще призова.
В очите ти е Космосът безкраен.

15
В очите ти е Космосът безкраен -
вулкан запален, бликнали звезди.
Във Вечността са твоите следи
по пътя ни вълшебен, светъл, таен.

И трепет-музика на химн незнаен
в пространствата невидим храм гради.
Слънца, планети всеки звук реди:
сезоните в кръга им - лъч сияен.

Ти пролет си - води и ветрове,
и лято пламнало от цветове,
и полъх тих на пъстра топла есен,

и ласката на падащ ситен сняг,
картина, стих, легенда, сън на песен,
луна, море без граници, без бряг!

26 май 1996


ОБИЧАМ
сонети


1
И хиляди, и хиляди цветя
за стиховете да са ми награда,
най-хубавата част на теб се пада,
единствено ти носиш любовта.

Ти птица си над мокрите жита,
жълтурчето в зелената ливада.
Душата ми забрави зло, не страда,
пленена е от твойта красота.

В прегръдката ми младостта ти диша.
Не мога миговете да опиша
на нежността - скъп дар незаменим.

Със вековете грее Рафаело,
откраднал твоя чар неотразим
и слънцето, чертите ти приело.

2
Години дълги, пролети, лета,
свирепи зими. Тлеех в самотата.
Прегръщаше ме само пустотата.
Лишен от радост, чаках радостта.

И миг един те зърнах във света,
усетих полъха на добротата.
Завинаги плени ме красотата
и нарисувах те за вечността.

Обикнах те и няма сила скрита
от мен да те изтръгне. Кой ще пита
защо в стиха владееш гордо ти?

Бог прати ангела да ме прегърне,
да ми отвори вечните врати
и вярата в живота да ми върне!

3
За мен си пролет - цъфнали градини,
на младостта сънувания чар.
Запали ти неугасим пожар,
издигна ме до небесата сини.

И дните ми - зловещи, зли руини -
стопиха се в любов и скрита жар.
От Бога скъп си неизпросен дар,
изтрил за миг пътеки и години.

Не може никой моя дух да спре.
Аз хвърлих се в дълбокото море.
В прегръдка тиха скриха ме вълните.

Знам, пребогат съм в тоя страшен свят.
Със весело сърце посрещам дните
и виждам само теб - жасминов цвят.

4
Не ме кори, откривам те в безкрая -
една звезда над тъмни планини.
Щом твоя глас от сцената звъни,
самотните души ще стигнат рая.

В сърцето ти копнежа таен зная,
понасят те разпенени вълни.
Ще бъдеш дъжд над сухи равнини.
Във капчица по лист ще те позная.

Със мен ти стъпка не стори назад,
а виждаш ме и грозен, и не млад.
Душата ми живее в стиховете.

И ти си там - вселената Любов!
Ех, нека вият лудо ветровете,
не могат те да скрият моя зов!

5
Ти - падащ сняг! Норвежките гори
поемат тихо ласката ти скрита.
Звучи безкрайно бялата сюита.
Пак нежността тъгата изгори.

Сърцето ми не ще се умори
да пие светлина. Духът полита
към върховете оснежени, сплита
един венец. Кой ще ме укори?

В мига свещен на срещата, когато
прегърна ме едно неповторимо лято,
на теб отдадох обич, сила, стих.

Отрекох се от хора, битки, слава.
Презрителните погледи простих.
За вечността скрих твоята възхвала.

6
Изпълнен със любов - море, стихия,
аз раждам тия пъстри стихове.
Пред мене се откриват брегове,
ята на птици, пролетна магия.

На ягодите аромата пия,
облъхват ме вълни и ветрове.
Примамват ме далечни върхове.
Вулкан запален вдън сърцето крия.

Вселената кънти със моя глас.
Планети и слънца в поклон пред нас
запяват песни, славят любовта ни,

а хората сред студ и самота
захвърлят мъката, забравят рани,
пияни втурват се към Любовта.

7
Затворя ли вратите на света,
на вековете в бездните ли падна,
сред сенките на Данте да попадна,
ще виждам образа на любовта.

Това си ти - на бора песента.
Как искам в моя стих да я открадна!
За капчица вода копнее жадна
душата ми, за дух и красота.

Фиордите студени стават пламък,
самотна хижа - бял вълшебен замък.
Над кулата орел двуглав лети.

Мечтите ми - божествена картина
се сливат мигом с твоите черти.
Оставаш и когато си замина.

8
Обичам ли? Не зная. Ти си в мен,
ти - утро мое - плам над върховете.
В душата ми стопяваш ледовете,
ти правиш вечност пролетния ден.

Потънал в радост, гледам вдъхновен.
Как с топла ласка милват ветровете!
Очите ми откриват световете
на нежността, на трепета стаен.

Не мога утрото да нарисувам.
В среднощен час за срещата бленувам,
прегръщам те удавен от любов.

Над мене хвърляш ласото - магия,
и става песен моя таен зов,
и капките роса омаян пия.

16 април 1999


МАГЪТ БОЯН
сонети
 

На г-н Никола Мандулов
с признателност
за попадението на заглавието

1
Безценен бисер - Маг - те космосът роди,
отвътре осияващ тъмнината,
да носиш мъдростта на светлината,
жив пламък от далечните звезди.

И кой ли твоя дар ще изреди? -
В прибоя каменен не спря вълната...
Не се улавят в мрежа чудесата
на храма, който с обич съгради!

Под ветровете ширят се пустини,
на пясък стават горди властелини,
и отшумява стон и плач, и вик, и зов.

Преминала брега на вековете,
не се стопява моята любов -
и образа ти ваят стиховете.

2
В нощта пак чух гласа на тишината:
“Сам и един!” Дойде при мен за миг.
Показа ми закона таен и велик -
приех повелята на времената.

Долавям знаци във виделината:
Божественото взе човешки лик.
Заблудата сви в мрака зъл камшик -
сред зимен студ ме лъхна топлотата.

В пробудената съвест ти дойде -
не питам се защо, ни откъде -
по-жив от най-реалната картина.

Бял лебед нежна смелост изяви -
потънах в аромата на жасмина,
омаяха ме жертвени треви.

 
3
Стоте и осем трепета получих,
щом лотоса в ръката си държа.
Не ме ранява капчица лъжа
и всяко зло, където да се случи...

В живота днес урока си научих -
да съм прашинка, ала да тежа.
На три планети тоз живот дължа,
във вечността, Шамбала, ти ме включи.

Годините минават, ще умра,
след залеза ще видя пак зора -
пред погледа ми ти незрим ще грееш.

Обичам те! Намерих в твоя свят
аз истината: С пламък, ще се влееш
в едва напъпилия бъдещ цвят.

4
От космоса получих дар свещен.
и дълг към Бог сърцето ми усети -
кармично закодиран. Часовете
превърнаха се в наниз вдъхновен.

В душата ми избликват ден след ден
родени в твоята душа сонети.
Прониквам на Духа във световете
чрез образа ти таен съкровен.

Ще търся в словото ти сила скрита.
Очаквам те. Душата ми полита.
Безсмъртие в мълчание делим.

Минават сенки - облаци на слава
всевластен цар и фараон любим,
но Магът-бисер в етера остава.

5
В кръга хиляда истини открих,
изпратих в точката стрелата-мисъл.
Пред теб от обич ли съм се стъписал,
та тайната зад думите се скри?

Ти даде пламъка на моя стих,
отдън вселената зрънцето-смисъл.
Цветенца крехки досега съм писал,
днес съвестта говори с шепот тих.

Отваряш ти вратите вечно живи.
Звездите сплитат рой венци красиви,
небесни сфери леят ведрина.

От Извора дошъл си на земята,
принадлежиш на всички времена
и сееш семето на добротата.

6
Ключа към бездните ми даваш ти,
с душата виждаш световете скрити,
докосваш се до тайни неоткрити,
духът ти из пространствата лети.

Жестока буря страшно да ехти,
сто зими да налегнат снеговити,
ти върхове стопяваш ледовити,
отваряш непознатите врати.

Преодолял си суетите земни,
съкровища събрал си най-системни,
от Мъдростта жив въглен си предал.

В света не могат никакви закони
да спрат това, което ти си дал.
Как ловят се мечтите вихрогони?

7
В полето се люлее трепетлика,
жълтеят най-зелените листа.
Момчето пада в плен на старостта,
в незнаен час смъртта ще го повика.

В преходността на славата “велика”
умът затъва - в робство на страстта
подмамен ловко - ниско - от властта
и любовта под маска многолика.

На времето човешко господар -
на беден и богат ти носиш дар,
с потомствата завинаги живееш.

В сърцето мъдри истини събрал,
с неугасими дух и пламък грееш,
чрез тихите души - утеха дал.

8
На космоса отворената книга
в душата пее, стихове реди.
Докосвам мигом златните звезди,
сърцето ми до Бога се издига.

Не съм ни славей, нито чучулига,
но ме тревожат тръгнали води.
Пред мен немеят страхове, беди.
Кой смее да ме спре, да каже: “Стига!”

Отиват си години, часове.
Рушат се крепости и брегове,
палатите на пепел се обръщат.

Бояне, господарю на света,
със тебе вековете се завръщат,
прогонват гняв и мрак, и пустота!

9
Защо съм тъй спокоен, аз не знам.
Не ме е страх от дъждове и бури.
Пред мен сияят сините лазури,
не натежава самота ни грам.

Живея ли, душата ще раздам.
Очите виждат макове, божури.
Прескачам долини, високи мури,
пристъпвам към един достоен храм.

Там ти си жрец на тайните световни.
Пълзят край тебе змиите отровни,
но техните зъби са пепел, прах.

Ти не признаваш граници и време,
не те докосва гордост нито страх.
Кой може същността ти да отнеме?

10
Умря светът, и ти роди се в мен.
Завинаги отхвърлих самотата.
Намерихме се двама в необята
сред тоя свят неверен и студен.

От любовта погален и спасен,
пленен от пламъка на чистотата,
без страх поемам път към планината -
в нощта намерил моя ярък ден.

Стопиха се богатства и палати.
Отнесоха ни птиците сърцати
в една вълшебно приказна страна.

Назад не можем да се върнем двама -
потъваме в душевна тишина
далеч от бури, суета, измама.

11

Познавам пътищата на смъртта.
Кой би Го спрял? - Животът продължава!
Сред изкушения на власт и слава -
открита е пред всички вечността!

Да прелетят сто хиляди лета
и огън всичко да изпепелява -
пак карма недовършена остава,
напусне ли сърцето ни плътта.

Но в него Дух божествен ли искри,
делата ни ще бъдат все добри
и като теб ще бъде всеки силен.

Че ти прелиташ пак през векове,
донесъл семена за плод обилен -
безстрашие човекът да кове.

12
За кой ли път и докога - не зная -
ще бъда с твоя образ вдън нощта.
Не ме премазват студ и пустота,
пътеката на бъдното чертая.

Потъвам в светлина, любов, омая,
живея с ритъма на вечността.
Отминах пропастите на света,
назад е адът, търся вече рая.

Надеждата душата осени.
Притихват бурни приливни вълни,
брегът - очакващ - с радост ме поема.

Не ме владеят сенки, страхове,
не ме вълнува нагласена тема.
Минавам сам пространства, векове.

13
Сега си властен вълк, след миг си прах.
Не се затваря времето в ръката,
не се препречва пътят на реката
на Сарасвати. Духът е миг-замах.

На всяка сила слабостта разбрах -
щом знаците магийни на Хеката
не види по издига на дъгата,
човек тогава е сразен от страх...

Послушай през нощта гласа съдбовен
на вечния Боян - той не е спомен
от стари времена, легенда, сън.

Вълшебна светлина ще те облее,
до теб ще стигне тих неземен звън
и Мъдростта в дъха ти ще се влее.

14
Ще знаеш истината без въпроси,
с очите ще разискряш сам жарта,
зад форма ще откриваш същността
в световните фатални сенокоси.

От Извора спасение ще носи
сърцето твое слънчево в света,
ще знаеш пътя смислен на смъртта -
защо родил си се, човек защо си.

От вековете пак във векове
за теб не ще да има брегове.
Духът ти благ в Безкрая ще пътува.

Ще бъдеш ти другар, приятел драг,
Сърцето, знае ли, не ще тъгува
никога, защото знае своя знак.

15
Умират хора в огнени прегръдки,
в минути-унес с думи за любов,
ала без отклик на заветен зов -
от ада само тук поели глътки.

Не дали на живота светли тръпки -
души ги жажда сред студа суров...
Към бреговете търсят моста нов.
В пустинята се губят ситни стъпки.

Напред вървим по пътя неоткрит -
път диамантен, не сред кал, гранит.
Звездата Източна напред ни води.

Вървят, вървят деца, жени, мъже -
искрици малки сред безброй несгоди
развръзващи кармичното въже...

16
Изцяло слят съм - без предел и време,
в душата ми мигът е Вечността.
Смирен, свободен пия мъдростта.
Не слизам сам от богомилско стреме.

Не ми тежи ни страх, ни срам, ни бреме.
Аз съм това, което съм в света.
Сърцето ми е пълно с красота
и доброта - за друг, да ги поеме...

Над мене зорко планините бдят.
Градините са пълни с вишнев цвят,
от клоните снежинките се ронят.

Едно Кълбо невидим танц върти.
Из равнините вихрите се гонят.
В душата зряща еделвайс цъфти.

17
От раждането до смъртта сме живи -
ту лято огнено, ту зимни дни.
Очите гледат мрак и светлини,
лица усмихнати и мълчаливи.

Дали сме грозни, или сме красиви,
добри, или удавени в злини,
камбана и за нас ще прозвъни
в незнаен час. Ще станем сенки сиви.

Ще стихнат разбеснели ветрове.
Ще ни посрещат други векове,
ще сме облечени в сияйни дрехи.

В космическия вечен кръговрат
ще имаме провали и успехи,
но винаги ще бъдем - брат до брат.

18
Знам, в мрака паяк мрежа ни чертае,
коварно чакат ни вихрушки зли.
През вековечни мразове, мъгли
един живот за двама ни се вае.

Да, аз съм ти и ти си аз, така е.
От космоса повели са дошли...
Не ще застигнат ничии стрели
човека, който Знанието знае.

Преминал съм сто хиляди блата,
любов жадувах, верност, доброта -
на дните си във края ги откривам.

В мига притихвам сам със съвестта,
което ми е нужно, придобивам -
препълнения рог на обичта.

20
Вървели сме един към друг, преди
да спрем на тоя земен бряг омаен.
В сърцата ни все грее огън таен
неугасим под снегове, води.

Покриват ни планети и звезди
с извезан диамантен шал безкраен.
Не ни обрулва вятърът случаен,
не ни поглъщат зейнали беди.

По вечната река на времената
летим, приели с радост Светлината,
открили чашата на Мъдростта.

Строшили сме оковите човешки,
надмогнали сме гняв и суета,
вина и корист, всички земни грешки.

20
Омайват ме безкрайни широти.
Орфеевата арфа песен лее.
Духът живителен и в мен живее,
в ръката клонче борово трепти.

Затворени са адови врати.
Една любов в душата тихо зрее.
Над пътя ми велико слънце грее -
орелът бял в пространствата лети.

От Бога имам дадената радост
да ме облива ангелската сладост.
Ще бъда с теб, Бояне, векове.

Обичам хората с души открити.
В сърцата обич бъдеще кове.
Земята, знам, е вече по-честита.

21
Лекуваш ти душите наранени,
стопяваш болка, плач и гнет стаен.
Към слънцето си литнал устремен
над хоризонтите благословени.

Смиряваш бури, вихри разгневени,
живот възвръщаш на човек смирен.
Навсякъде израстваш - бор зелен -
над равнини, поля изпепелени.

Намерили сме те в затънал мрак -
в сърцата, скътали Божествен знак.
Отиваме към бъдещето скрито.

Какво ли чака всекиго от нас? -
Да пием от виното неотпито
на мъдростта и в летен пек, и в мраз.

22
Листата зеленеят и жълтеят.
Топят се ледове и снегове.
Гърмят води. Пустеят брегове.
Беснеят бури. Ветрове немеят.

Могъщество и сила властно греят
и мислят, ще пребъдват векове...
Духът чрез Кармата и тях зове -
и “великаните” накрая креят.

Единствен ти не се боиш да спреш -
от Обичта с любов да раздадеш,
докато има на земята хора.

Ти с мен си бил и в мир, и във война.
За мен си днес и вяра, и опора -
неразрушима Твърд от Светлина.


ОТВЪД ТУНЕЛA

"Никой не може да каже
кое ще дойде по-рано:
утре или следващият живот."
/Тибетска мъдрост/



1

В незнаен миг оставаш на земята 
Богатство, име, тяло, дом. Смъртта
обръща в пепел земните неща.
На вечността политваш със крилата.

Ще идеш там в страната непозната.
Не те спасява слава, красота.
За тебе ще е мъртва паметта,
напълно ще зависиш от делата,

които си извършил като жив.
Не чакай прошка. Страшен и правдив
Закон космически ще те поеме.

Не, няма ангел да те утеши.
Безпомощен ще си. Ни власт, ни време
Присъдата жестока ще реши.


2

На земни божества венци не вия,
царуват и умират. Гордостта
невидимо съшита с алчността
не мога в звучни стихове да скрия.

Отрова в златна чаша да изпия 
без страх ще кажа сбогом на света.
Ще си отида сам във вечността
И нови хоризонти ще открия.

Ще ме посрещне вечна светлина.
Не ще ме сепнат славни имена,
владетели световни, сенки горди.

Те падат неизбежно в своя плен
макар да водят многобройни орди.
Един друг свят открива се пред мен.


3

Не ще избегнем черният тунел,
от учени велики не зависи.
Не знаеш где пътуваш. Ти си.
Тук може да си бил лъв, вълк, орел.

В един човек живот единствен вплел.
Прославен да си бил от сто актриси,
да бил си слънцето зад сто кулиси,
най-важните награди да си взел.

Оставаш без подкрепа. Край съдбовен.
За всичко ти самият си виновен, 
не ще се вечността над теб смили.

Без сетива, но виждаш как след мрака
Една незнайна светлина вали
И чуден мир духът ти вечен чака.


4

С молитви и със пост не се купува
животът утрешен, а  със дела.
Конец е вденат в страшната игла.
Не се продава, но най-скъпо струва.

Към светли брегове човекът плува,
държи в ръцете си весла,
Лепи със мед най-бързите крила,
от слънцето за миг не се страхува,

Но във тунела черен влиза пак
Изгубил воля, път, посока, знак,
Слова свещени не спасяват.

Забравени са всички чудеса,
стозъби демони не се явяват,
Не се отварят ведри небеса.  


5

Над него карма има сташна власт -
каквото давал е, това ще вземе.
Той не избира ни съдба, ни време.
Дали ще стане дъб или самотен храст

самичък е решил. Не в жарка паст
душата грешна дяволът ще вземе, 
да му изкупи с непосилно бреме
омраза, зло, жестокост, алчност, страст.

Да, този, който дал е на света
Прашинка от духа и любовта
В доброто пак доброто ще намери.

Ще има път към мъдрост, светлина,
крилата си за полет ще разпери,
ще го очакват славни времена.


6

Ще лумнат приказните светлини
и музика вълшебна да засвири
По-сладостна от триста златни лири.
Тунелът няма вечно да тъмни.

По пътя на смъртта се губят дни,
просторът грее, без предел се шири.
Топят се стъпки, не остават дири, 
трептят от чудни цветове вълни. 

Един невероятен свят изгрява,
безкрайно чисто всичко мигом става,
от многоцветни багри се плете.

Умът на мъртвия с почуда гледа,
на тишината знаците чете
без спомен за провал или победа.


7

Мираж без име погледа сковава,
пространството е синя всетлина,
преплита се като вълна с вълна,
Ту близка, ту далечна тя остава.

И няма птица със крила да шава,
И нито вятър вее хладина,
Не лъха дъх на лятна топлина.
Картината покой блажен създава.

Духът е жив в поле от красота
без памет за ужасните неща,
които е оставил на земята.

Мълниеносно той лети напред
загубил усета за чернотата
по своя път от вечността поет.


8

Приятели, щом зърнете тунела
махнете всичките си страхове,
очаква ви море от цветове.
Картината не е на акварела.

Човешката рисунка неумела 
замазва се сред тези светове.
Безкрайна музика ще призове
Всевечният ви дух на среща смела.

Потъвате в космична доброта
И любовта с неземна красота
Ще ви отвори без лъжа вратата

към изгрева пламтящ неотразим.
Оставете завинаги телата,
Ще се намерите във кът любим.


9

Червено, синьо, жълто и зелено
в бардо на дхарма ще ви отведат.
от светлина цветя ще зацъфтят,
ще е сърцето ви развеселено.

От грижи и тегла ще е спасено,
ще ви прегърне несънуван свят,
ще ви засипва розовият цвят -
миг на сиянието вдъхновено.

Ще се отворят други небеса,
Не ще вилнее люта земна зима,
Ще ви окъпе бисерна роса.

Космическата песен ще звъни,
ще станат нощите ви нови дни,
във вечността за вас живот ще има.


10

Ще тичате по ширните полета,
облечени в тела от светлина.
Не значат нищо сила, имена,
сега сте бели нарциси, лалета.

Наистина не мога във сонета
да нарисувам всичките платна -
сияния на дух и тишина.
Това не са миражи на поета.

И най-великият изгаря в страх.
Тунелът слага край с един замах
на купища богатство, гордост, слава.

Щом мъртвият отмине този мрак
пред него светлината се явява - 
космическият неразчетен знак.


11

В сърцето бликат хиляди лъчи,
във светлината извън нас се вливат,
пред погледа пейзажи се откриват
невиждани от земните очи.

Кого да питаш? Космосът мълчи
и лъчезарни сфери се покриват
една със друга. Духове се взират.
Не може никой да ги различи.

Те скриват се щом с мъртвия се слеят.
В бардо те продължават да живеят
Невидими за никой взор открит.

Не зърнеш ли във светлината знака
на мъдрите ти пак ще си честит
и вечността със обич ще те чака.


12

Без капка страх ще гледаш на света,
приел с духа картината незнайна,
ще разгадаеш всяка скрита тайна,
ще имаш силата на мъдростта.

Свободен си от власт и суета,
със тебе е вселената безкрайна,
а Светлината вечна и сияйна
дарява ти обилно любовта.

Докато влезеш в новия живот
ще бъде за духа ти дар, възход
на дхарма да преминеш стъпалата,

да пиеш тази чудна светлина,
да гледаш слънцето над равнината
потънал в мир, блаженство, тишина.


13

Чудесните и страшните картини
в отвъдното създава ги умът.
Минава всеки своят минал път
И влиза във безкрайните градини.

Не чакат ангели, ни дяволи с върлини.
Един таил е в себе си страхът,
а друг е гледал весело светът,
пак вижда слънце, небесата сини.

Привличат ни различните бои.
На Космоса стихията струи
излезем ли в ефира след тунела.

Ще бъдем пленници на вечността,
сами сме си поставили табела,
какво сме във бардото на смъртта.


14

Не можем стореното да поправим,
изплащаме кармичната вина.
Ще има мрак, ще има светлина
във собствени води ще се удавим.

Дори до косъм всичко да забравим -
обидни думи, гняв злочестина,
фалшива гордост, страх студенина
смъртта не можем с нищо да измамим.

Менталното бардо ще ни поеме,
строг съдник моментално ще ни вземе
в железните нетрепнали ръце.

С наведена глава ще се запътим
към ново тяло, участ и сърце,
на чужд или на своя бряг ще стъпим.


15

Материя материята прави,
духът се ражда само от духът.
На вечността говори ни гласът,
но трябва мислите да бъдат здрави.

Човекът може всичко да забрави.
Духът е с него винаги на път.
Напусне ли в незнаен час светът
в безпаметност без жал ще се удави.

Ще дойдат нови хора. Шум, борби.
Стихиен танц на шарени съдби, 
Но тя стои и чака миг върховен

да скочи като тигър насред път.
И не вълнува име, слава, спомен,
Нея всевластницата вечна - смърт. 


16

Поетите не я възпяват с радост
не смеят името да промълвят.
От нея всички страшно се боят
и свързват я със болест, зло и старост.

Тя винаги е извор на нерадост,
за неуспех, провали я винят.
Как искат от нощта да я лишат,
презират я с потайна злоба, ярост.

На своя път безтрепетна стои,
на стар и млад годините брои,
на прах живота може да обърне.

Тя знае как върви светът. Мълчи.
Назад не може никой да я върне,
да я погледне право във очи.


17

Светът е театър. Комедианти
Разпалват лечезарни светлини.
Танцуват сенките броени дни,
Показват ловкост, тестове, таланти.

Наметнали се с дрехи пъстрозлатни,
с усмивка скрили алчност и злини,
не чуват как смъртта над тях звъни
заслушани в победи непонятни.

Пиесата ще има своят край.
Дали ги чака ад или вълшебен рай -
в преходността сами са ги създали.

За миг се губят земните неща,
отлитат радости, борби, печали.
Владее ни без милост Вечността.


18

Родените по своя ред отиват
в отвъдното. Та кой ли ще възпре
вълните на всевечното море?
Те устрема си никога не скриват.

В света миражен лудо те се впиват,
не мислят, че ще трябва да се мре.
Не смее никой мъдро да се взре
във истината. Тайно я прикриват.

Смъртта за тях е винаги далеч.
В сърцата носят не любов, а меч,
посичат всеки, който пожелаят.

Да, те са господари на света,
едничко само никога не знаят -
кога ще ги повика вечността.


19

Помни тунелът, пътнико забързан,
жестоко, здраво впримчен си в света,
душата си предал на алчността,
в измамите на егото си вързан.

Със книжни ленти яко си привързан,
за миг ти спираш да шурти кръвта.
В ръцете си държи те гордостта,
от суети блестящи си подхлъзван.

Не казвай: "Утре може да умра,
но днес не мога да се спра.
Веднаж е дадено да се живее!"

Тунелът минеш ли - ще разбереш:
Чудесна светлина ще те огрее,
На бряг лазурен своят път ще спреш.


20

Животи много ти ще имаш,
Не е сегашното последен стан.
Ще бъдеш пак красив и млад, засмян,
най-хубавото на света ще взимаш.

Приятели добри пак ще намираш,
ще си обичан, тачен и желан,
но трябва с радост да си обладан,
пред страдащите с обич да се спираш. 

 
В сърцето ти да няма злоба, студ,
За другите да бъдеш изумруд,
Да виждат в теб лика на добротата.

Тъй ще минаваш ти през Вечността,
затворил със съчувствие вратата
на мъката в света и на смъртта.   
 
 

ИЗПОВЕД

Готов съм да се срещна със смъртта.
Изпълнен с радост, гордост, предоволен.
Аз нося пламъка на младостта,
На хората го давам силен, волен.

Йордан Ватев